*      *      *

Без дати. Без хора. Без улици.

Без дим. Без посока. Без страх.

Без хиляди истини. Между кулите.

Не всеки със някого,а всеки за себе си.

Странно...

       *      *      *

Остриетата на хората...

Безсмислените викове...

Безперспоктивните посоки...

Пътуващите на никъде...

Кои сме ние?

Откъде дойдохме?

И тръгнали ли сме?

И накъде?

Тъпчем на място. И мястото загива.

Нека спрем

Поне за миг

Да убиваме себе си

И всичко покрай нас.

Когато само спомена

Остане да догаря-

Ще те поканя да изтанцуваме последния валс.

Последният танц на земята...

        *   *   *

Отърси се

От всички спомени и всички мечти,

От праха на всички градове,

От шума на бързащи коли,

От притискащите дъха ти стени...

Ти си свободен човек.

Добре дошъл на ръба на вятъра.

       *     *     *

На ръба на тази вселена-

Ти си себе си-

Чист, непорочен, обичащ.

Ще те запомни обаче

Само кометата,

Която лети към теб

За да те убие.

Света няма нужда от любов.

Светът е изморен,

Измърсен,

Необичащ.

Не бъди себе си.

Защото ако си различен-

Политаш от ръба

Към дъното на пропастта.

И просто те няма...

     *    *    *

Аз не мога. И не искам...

Аз не трябва...Или трябва?

Да говоря ли? Или да стискам

Порива на думите зад зъби?

       *    *    *